Местните хора, по тези краища, имаха доста горчив, но и богат опит от контактите си с всяко от тези животни, ала колкото и да се стараеха да избягват срещите си с тях,в крайна сметка, винаги се намираше някой нещастник, който да се превърне в нечий обяд.   Имаше го и сега. Тъмният му силует, увит в дебел плащ с качулка, ясно се очертаваше на сред бялата, зимна картина в горският пущинак.  Той стъпваше бавно и несигурно, понеже снежните преспи между дърветата все още бяха високи, а преминаването през тях бе трудно и доста изморително.  Човекът залиташе всеки път, когато стъпките му пропадаха в по- дълбока преспа и с всяка нова крачка,  изглеждаше че е вече, почти на прага на силите си и може би, всеки миг ще се свлече по очи в снега оставяйки се  студа и изтощението да го довършат.  Поредната му крачка, отново хлътна в дълбока преспа сняг и той падна на страни в опита си, да се подпре на една от брезите.   След като полежа в снега за миг, той се изправи, изтръска снега от дрехите си и се подпря с гръб на дървото до него.  Постоя така известно време, а  после отметна назад качулката си и се огледа на страни.  Дъха от устата му излизаше на кълбета пара и замръзваше още преди  да си поеме нова глътка от леденият въздух.  Дрехите, подаващи се из под съдраният му плащ, бяха мокри, измръзнали и изпокъсани. Изглеждаше младолик и в разцвета на силите си, дребен на ръст, но набит със стегнато тяло, чиито форми изпъкваха, под  подгизналите парцали. Имаше много къса и черна коса, а по лицето му, бе набола  брада, на не повече от два дни.  Не беше ясно защо се скита по тези места, нито пък от къде идваше и за къде бе тръгнал. Нямаше кон, нито оръжие. Из под ръкавите на плаща му проблясваха метални вериги, усукани около ръцете му, също като  окован затворник, избягал далеч от преследвачите си.  - Умори ли сссссе ловецо? - изсъска глас близо до него.  Веригите по ръцете му започнаха да дрънчат и да се движат отпускайки се към земята. Две черни сенки излязоха от ръкавите му, плъзнаха се напред и се събраха в една обща фигура, която наподобяваше хуманоидна форма. Сянката се  плъзна пред него в снега, изпъвайки веригите до край. Металът издрънча и тя рязко се спря.  Беше окована и не можеше да се отдели много от мъжа. Приличаше на черен дух завързан с вериги  като домашно куче. Той се повъртя около измореният пътник и след като се увери, че не може да се отдалечи повече, се изправи до него придобивайки  плътност. Духа  се превърна в едро, черно същество със малки, жълти очи, които светеха и на дневна светлина. От устата му се подаваха изострени зъби, а огромните му ръце завършваха с дълги пръсти с остри като ножове нокти. Създанието нямаше крака, а на вместо това, от кръста на долу, беше овързано с веригите, които излизаха от ръкавите на мъжа. То левитираше около него гледайки го в лицето и подрънкваше здравите синджири висящи от, торсът му. Нямаше нормално обяснение за това, как те се задържаха за хълбоците му. На вярно някаква магия или незнайна сила ги задържаше около него, защото въпреки опитите на гадината, да се отскубне, тя оставаше здраво завързана и принудена да се съобрази с дължината им. Странното същество постоя няколко секунди втренчено в лицето на човека, гледайки го с ужасният си, светещ в жълто поглед. - Даааа.. уморен ссси. -продължи да досажда то. - Иссскашшш ли да те носсся?  - Не! - отвърна мъжа с безразличен глас. - Ще се справя. Остана още една бърза пътека.  - Жалко! - въздъхна съществото. - Иссскаше ми сссе да сссе поразззтъпча.  Мъжа дръпна веригата силно, сякаш за да напомни на създанието че, е зависимо от неговата воля.  - Ако толкова държиш, мога да те влача след себе си!   - А дали, веригата ти, шшще иззздържи на това, ловецо? - изсъска му в отговор черният. - Ами ако сссе ссстрошшши?  - Не бих хранил подобни надежди, на твое място. -отвърна спокойно мъжа. - Едва ли ще доживееш такъв ден.  - Ха ха ха! - изригна в смях сянката. - Не можешшш да ме убиешшш, ловецо! Не и беззз да сссе наранишшш.   - Ще видим...  – не успя да довърши човека. АУУУУУУУУУУУУУ!  Вълчи вой в далечината, прекъсна и без друго досадният и скучен разговор между двамата спътници.  - Чу ли това? - прошепна мъжа.  - Оооу! - възкликна съществото. - Изглежда че тук, има вълци?!  - Не бих се учудил – повдигна рамене ловецът. - Това са диви земи - той прокара ръка през късата си коса и замислено каза:  - Цяло чудо е че ги срещаме чак сега. Може би са тръгнали на лов? Черното същество, подхвана с длан долната си челюст и замислено я погали.   - Ссслед  като го ссспоменавашшш, може би изключвашшш възможноссстта,  именно ние да сссме плячката им.  - Напротив – отвърна човекът. – Опасявам се точно от това. - Чудесссно! - Възкликна черният му спътник. - Значи ще ловуваме! - Не! -прекъсна го мъжа. - Не сме тук за да убиваме вълци, нито имаме време за лов! – той се изправи и се огледа на страни. – Аз съм ловец на демони, а дивеча не ми е приоритет. -О! Да.... вярно! - подметна иронично съществото. - Ти ссси ловец на демони, до там погълнат от зззанаята ссси че,  сссе омота в тазззи глупава верига и зззапочна да  разззхождашшш тъмнота ссси половина, като ловджиссска хрътка.  - Ти не си част от мен! - прекъсна го ловеца. - Ти си зло, което трябва да бъде контролирано, държано в плен и унищожено, демоне! – той натърти последната дума, сякаш целеше да подчертае на черният си спътник отвращението си от него. - О не, драги! - възрази демонът. - Чассст от теб сссъм и то по- добра, по- сссилна. Винаги ме е имало... Винаги сссъм сссе ссспотойвал  в извратената ти душшша. Помагах ти, когато ссе нуждаешше от мен. Винаги ссси ме търсссил, ти сссам ме сссъздаде и рано или късссно ще осссъзнаешшш, че без мен, ссси едно нищо!!! Демона се извърна и  замахна с големите си нокти към главата на мъжа, но спря на сантиметри от него, сви ръката си в юмрук и го изгледа злобно с малките си, жълти очи.   - Свърши ли? - попита го невъзмутимо ловеца.  Черният отвори устата си и изсъска гневно към мъжа, но от нея не излезе пара от дъха му, сякаш не беше жив, а просто някакво привидение.  - Проклет да ссси! - изръмжа съществото и отново закръжи около него със спокойни движения, все едно гневът му се бе изпарил изведнъж.  АУУУУУУУУ!!!  Втори вой, но по-близо, отново заангажира ума на двамата спътници. - Вятъра духа от нашата посока.... надушили са ни. - прошепна човека. - Оу! гледай ти - подметна саркастично демонът.  - Трябва да се махнем от тук! Не искам да се засичаме с тях. - Хм! - Какво? - повдигна вежди ловеца. - Твърде късссно. - усмихна се съществото, сочейки с черната си ръка напред в храсталаците. От там, на няколко метра пред тях, изскочи едър вълк със светло сива козина. Той се озъби към двамата неканени гости и зае заплашителна поза.  - И сссега какво? - подсмихна се демона.  - Стой мирен, и не го предизвиквай - отвърна напрегнато човека. Животното оголи още повече зъбите си и изръмжа силно, показвайки, не само че не се страхува от тях , но и че, смята да нападне. Демонът заобиколи и мина зад гърба на ловеца.  - Надушшшва ссстраха ти ловецо - сподели съществото, близо до ухото му.   - Така ли? Тогава защо мина зад мен? - Иссскаш ли да го отпратя? - предложи демона. -  Сссамо ми кажи... - Замълчи! - изкрещя му ловеца. - Няма да нараняваме животното. Веригите навити около ръцете на човека започнаха да подрънкват из под съдраните му ръкави, и бавно се отпуснаха на долу към коленете му, като че ли бяха безкрайни. - Както кажешшш, Диодон.- черното същество не пропускаше да дразни спътника си. – Но всссе пак сссе приготвяшшш за бой.  Ловецът не обърна внимание на коментарът. Той гледаше съсредоточено към животното, здраво стиснал веригите в ръцете си и в очакване на атаката му.  Вълка направи още няколко малки крачки, ръмжейки към тях и в следващият миг се хвърли в атака с отворена уста. Мъжа  реагира светкавично.  Още преди вълкът направи първият си скок, той вдигна синджира, замахна и удари животното през муцуната. Тежкият метален камшик изплющя в челюстите му и четирикракият звяр се претърколи в снега със скимтене.  - Точно така! - извика демонът - Пребий псссето сссъс сссинджира! - коментарите  му бяха по-скоро подигравателни, от колкото окуражителни.  Още няколко вълка се показаха от храсталаците и като войници наобградиха своите жертви.  Удареният от веригата вълк, се изправи, отърси се от снега по него и отново оголи окървавените си зъби си към човека.  - Това не е добре. - прошепна той. - Тези животни са озверели и не се плашат. Няма да можем да ги прогоним. Ще трябва да ги неутрализираме. - Но зззашщо да не  е добре?! - възкликна черното същество. -Тъкмо ще сссе раззздвижим. Ти и беззз друго ссси примръзззнал от ссстуд.  Мъжът сбръчка вежди, раздразнен от забележката на съществото, но в следващият момент осъзна, че може би, това, което смяташе да направи, бе единственото решение в тази ситуация.  - Добре... - още преди той да изрече думите си, демона, придоби отново безплътна форма на черна сянка, раздели се на две и бързо се шмугна в ръкавите  му, прибирайки веригите след себе си. Вълците бавно пристъпваха към ловеца, навярно все по-уверени  в певъзходството си. Те ръмжаха и тракаха с оголените си остри зъби, разчитайки че жертвата им ще се подплаши и ще побегне напред  през снега.  Тогава лесно щяха да я съборят и разкъсат, наслаждавайки се топлата, кървава плът.  Ловецът не помръдна от мястото си. Той се изпъна и разпери ръце в страни. Из под дрехата му се плъзна черен дим, който го покри като облак. Два от най-близките до него вълци леко се смутиха от димът и предпазливо присвиха уши.   - Харрррр! - изръмжа човека и се изпъна още повече назад. Тялото му, се уголеми, някак от нищото и той израстна, почти двойно на ръста си. Ноктите от ръцете се изостриха като остриета на ножове, а от ръкавите му, подобно на змии се протегнаха двете дебели и тежки,черни  вериги,чиито краища завършваха с криви остриета. Те мърдаха и се извиваха като змии, подрънкващи заплашително към глутницата. Ловеца отвори клепачите на очите си, и две ярки, жълти светлини, блеснаха на ужасяващото лице. ААААААААААА!!! изрева със демоничен глас той,размахвайки веригите си към обиколилите го вълци.