Тази безкрайна белота, се простираше в някакво непонятно за нормалните същества измерение. Място, където човешката душа, би се загубила и изпаднала в безпомощно състояние, от липсата на възможности и цветове, които да определят нейната същност.
Но не и Аниша. Тя отдавна бе преодоляла обикновените човешки страхове, беше открила различен начин на съществуване, от познатият на простосмъртните материален свят, пълен с емоции и чувства. Тя можеше да остане в неизвестното вечно, без да почувства нужда, да го замени с друго място, определящо нейното съществуване.
Съвършената чистота предлагаше едновременно и всичко, и нищо. И сякаш в този бял вакум, лишен от всякакви сетивни преживявания, все пак се усещаше някакво движение.
Като че ли, Аниша се придвижваше в неясна посока, или пък движението беше покрай нея. В главата й се промъкна първата мисъл, която сложи край на празнотата.
Движението, посоката, промяната и това ново чувство, те всички заплашваха да разрушат тази безтегловна хармония за по-малко от миг.
Аниша усети лек студ по пръстите на краката си. Няколко кичура коса се разлюляха и погалиха лицето й.
- Какво става? - прошепна си тя на ум, но гласът й, прогърмя със сила в главата, подобно на гръмотевица.
Дъхът отново се върна в дробовете на Аниша и тя чу ударите на сърцето си толкова силно, все едно че, някакъв ковач удряше с чук по наковалнята си вътре в нея.
Лек порив, като топъл бриз погали кожата на жената и тя внезапно почувства своята голота на човешкото си тяло. Кожата й настръхна и тя леко потрепери.
Аниша отвори очи и погледна към себе си. Видя ръцете пред тялото си, гърдите, корема, бедрата и босите си нозе, стъпили в бялото нищо, като върху лед на замръзнало езеро. Сетивата й се пробуждаха едно по едно, като в купом поднасяха своите дарове уловени от неизвестното. Аромат на сняг и студен въздух нахлу в ноздрите на жената. Причудливи трептения пред нея променяха бялата празнота, оформяйки неясни предмети, които се приближаваха към Аниша със всеки нов миг.
Трептенията започнаха да придобиват форма и плътност. Хоризонта напред добиваше очертания на гора от дървета, движещи се напред и приближаващи все повече.
Брези... дърветата се превърнаха в брези, открояващи се ясно в пространството. Белите им стволове стърчаха на горе, където заскрежените и отрупани със сняг клони, скриваха слънцето и пропускаха неговата светлина на сноп красиви лъчи.
Аниша направи крачка напред, и усети студеният допир на снега по стъпалата си. Беше достатъчно лека, за да се задържи върху преспата, без да остави стъпки в нея.
Тя игнорира студа, обгърнал тялото й с ледената си прегръдка, и продължи с бавни крачки напред покрай брезите. Непознато чувство, като че ли и подсказваше че трябва да тръгне в тази посока и да върви, докато не достигне до крайната си цел. Вгледа се в клоните на дърветата, които, сякаш я приветстваха с добре дошла и любезно и показваха пътят по който очакваха да премине.
- Бялата гора! - разпозна я с усмивка жената. - Така красива и великолепна, както винаги.
Аниша вървеше напред покрай дърветата. Поглеждаше към всяко едно от тях и сякаш го поздравяваше с поглед и радостна усмивка, изписано на младоликото и лице.
- Защо ме ме повика? - прошепна тихо тя. - Какво имаш да ми казваш?
Тъмно кафявите й очи шареха из между дърветата, търсейки отговор на въпроса изникнал изневиделица.
Студеният вятър развя черната и дълга коса и заедно със студа, донесе със себе си и тихи звуци.
Аниша изостри слуха си и пое по посока на шума. Чуваше се вълчи вой, ръмжене и нещо приличащо на неясна човешка реч.
- Какво има там? - отново зададе въпросът си тя, сякаш на самият вятър.
Звуците се засилваха и преливаха един в друг. Аниша се забърза, гола и боса по снега, без да се интересува от нищо странично. Бяха важни само звуците идващи от към вятъра.
Шумовете се засилваха все повече и повече. Зверски рев, стресна забързаната жена и тя за момент се стъписа и спря. Ослуша се за няколко секунди и чу удар, скимтене и предсмъртен вой на вълк. Като че ли, все едно някоя зверска мечка, беше попаднала на глутница вълци и сега се боричкаха в схватка на живот и смърт.
Ръмженето и другите звуци продължаваха. Аниша се затича отново в тази посока, водена от желанието да пристигне на мястото, преди всичко да е приключило.
Дърветата пред нея, бяха достатъчно гъсти за да скриват гледката напред, но шумовете, ставаха все по-силни и тя знаеше, че със всяка секунда, се приближаваше все повече към тях.
Един едър вълк се показа из между дърветата, и се насочи към нея. Той бягаше с всички сили, сякаш подплашен от нещото, което беше там. Животното прескачаше снежните преспи и скимтеше панически, напрягайки и възможностите си до краен предел.
Аниша не можеше да се сети за такова същество, което би било способно, да подплаши толкова много един Креннийски вълк.
Подплашеният звяр тичаше към нея и все едно че, изобщо не я виждаше. Той може би, щеше да се блъсне в краката й, но когато стигна на около десет стъпки разстояние от Аниша, две дебели и черни пипала, застигнаха вълкът и се увиха като него като змии.
Животното изскимтя от страх, но не можеше да направи нищо, за да се измъкне от стегнатата им хватка.
Преди Анища да осъзнае какво се случва, пипалата рязко издърпаха вълкът назад, прибирайки го отново из между дърветата. На близо зад тях се чу се силен удар и пукот в дърветата и последният вой на животното, затихна измежду брезите.
- Какво е това! - извика в умът си жената. - Що за звяр... - тя за млъкна и тръгна предпазливо напред през дърветата.
Пръски от кръв бяха обагрили стволовете на няколко от белите дървета и снега под краката й. Аниша проследи кървавите петна до ствола на едно от дърветата и щом погледът й се спря върху него, усети как кръвта и се смрази от ужас.
Кората на дървото беше обелена и задрана като от огромен звяр. От стърчащите на страни трески от ствола на брезата, висяха кожи и меса от мъртвият вълк. Кръвта от тях стичаше по стеблото на дървото, а студеният въздух издигаше пара от все още топлата плът на животното.
Анища запуши с ръце устата си за да не изкрещи от ужас. Бедното животно, макар и размазано по брезата, сякаш още беше живо и се движеше. Големи белези от верига, личаха малко по- горе върху кората на дървото.
Анише се приближи към брезата и опипа с пръсти следите от верига.
- Верига?! - промълви тихо тя. - Но човек, едва ли би могъл да направи това!
Тихо скимтене привлече вниманието на жената към размазаният в дървото вълк.
Животното беше вече мъртво, но тя чуваше стенанията му, усещаше болката и безпомощното му състояние.
- Излез и тичай свободен! - каза тя и постави длан между ушите на увисналата глава на вълкът.
Тихо ръмжене и благодарствено скимтене излезе от към дървото, когато от разкъсаните меса на животното излетя бяла, призрачна сянка с вълчи образ. Тя скочи в снега, застана на четирите си крайника и погледна към голата жена.
Призракът се доближи до Аниша, помириса я с муцуната си, като знак на благодарност, а след това бързо се обърна и избяга някъде на вътре в гората из между дърветата.
Жената продължи напред, следвайки кървавите следи, които ставаха все по големи и по плашещи. Пред нея се откри ужасяваща картина, на смърт и жестокост. Няколко разсечени вълчи тела лежаха в снега, а кръвта им някак беше успяла да обагри в червено абсолютно всичко на около. от една от преспите стърчеше задницата на едно от животните, забито в земята и размазано с необяснимо голяма сила. В отъпканите и напоени с кръв преспи, ясно личаха стъпките на човешки крака и вълчи лапи.
- О, милите ми! - прошепна Аниша. - Кой го направи? - Тя се огледа на страни, търсейки да открие с поглед нападателят, но не видя нищо друго освен още кръв и следи от вериги.
Голата жена се приближи до забитият в земята вълк, докосна с длан задницата му и отново освободи притиснатият му в земята дух.
- Мантелоз. - каза тихо тя. - Възможно ли е демонът да се е завърнал в земите на Кренния?
- За това ли ме повика? - продължаваше да говори на себе си жената. - Ако той наистина е тук... - тя не довърши думите си. - Няма време! - Жената се изправи и черната и дълга коса се разпиля върху голите й гърди. Тя затвори очи и потъна в мислите си.
Представи си Зелената долина, на юг от боровите гори на Хуса и в далечните покрайнини на големият кралски град Драрг. Там на това място, сред необятните поляни, съвсем сам, като великан се извисяваше Катеричият дъб.
Аниша отвори очите си и го видя. Беше отишла точно там, пред него, при това за един миг.
Катеричият дъб, беше една жива част от древната история на Кренния. той стоеше там от хиляди години. Останал като част от някогашните гори на Вечно съществуващите,той се извисяваше като колос, напомнящ на Аниша времената, когато Кренния беше доста по- различна от сегашната.
Катеричият дъб беше станал неин дом, още когато Кренния я познаваше като Повелителката на живота. В онези времена, Аниша, предвождаше армия от войни, наричащи себе си "Катериците". Заедно с тях и другите древни герои от забравените Креннийски легенди, бяха извоювали мирът и свободата в Кренния.
Аниша въздъхна опиянена от нахлулите в съзнанието и спомени. Остана още известно време със тези мисли, вгледана в голите клони на голямото дърво.
- Време е да се събудиш. - усмихна се тя към Катеричият дъб. Жената се приближи до единият от дебелите му корени, който се подаваше от земята. Беше толкова голям и дебел че, макар и легнал на земята, той се извисяваше около три стъпки над главата на Повелителката на живота.
Тя сложи длан върху кората на корена и нежно го погали, вдъхвайки му част от магията на силата, която живееше в нея.
Аниша вдигна поглед на горе към ствола на дървото. Приличаше на безкрайна кула, която достигаше до самите облаци на небето. Тя подскочи и се захвана за дебелата кора на корена, досущ като катерица. След като се увери че няма да се изпусне, жената подскочи още по на високо по стъблото, прелитайки с лекота няколко стъпки на горе.
Докато тичаше по дебелото стъбло на Катеричият дъб, тя за беляза, как клоните на дървото постепенно се съживяваха. Голите и стърчащи разклонения, бързо се покриха с пъпки, които без да чакат, веднага се разтвориха от напиращите да излязат на вън свежи и зелени листа. Малки и зелени жълъдчета израснаха из между листата на дървото и бързо, сякаш за секунди достигнаха до зрялост. Огромното дърво се разлисти и величествената му корона хвърли могъщата си сянка в корените му, където вече се беше раззеленила млада и свежа, зелена трева.
Аниша стигна до самият връх на Катеричият дъб и се изправи върху един от клоните му.
Тялото и беше покрито със зелени листа, които скриваха голотата й. Вплетени едно в друго, те образуваха дълга и зелена роба, нежно прилепнала и галеща формите на повелителката на живота.
Студеният вятър във високата корона на дъба, развя черните коси на Аниша. Самата тя се намираше високо в небето, от където можеше да види отвъд зъберите на Драконова опашка, да погледне над плътните корони на дърветата от Гъбената гора и да надникне отвъд стените на Драрг.
- Братя и сестри мои! - извика тя с всички сили от върха на дървото. - Къде сте!? - Тя се огледа на всички страни. - Кренния има нужда от вас!
